„МОИ РАССВЕТЫ”
Алексей Александрович Заурих (1941-1983 г.)
Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев
МОИТЕ РАЗСЪМВАНИЯ
По улички с грамади камък стар,
които към небето се изправят,
разсъмването пия като нар.
От сока му обилен се задавям.
Разходя ли се в утрото за час,
нрав да припламва слънце ще извади.
Самият аз – възторжен цветен маз
на фона сив на старите огради!
В дома си влизам, пил тръпчива лен;
по коридора крачките се реят.
И викат нещо хората след мен,
и виждам как лицата им се смеят.
Разсъмващ свят, от слънцето залят;
денят ще е по-топъл, но по-бледен...
Ах, мой живот, ти златен си, крилат,
ала портфейлът ти е все по-беден!
И пак в зора, покоя щом теша,
планетата като че ли откривам.
И пак от утринната си душа
навеки зазоряването сривам.
С разнопосочни пушеци градът
като табор напред ще се отправи.
А зад пердета вкъщи хора спят.
Присънват им се сънища нездрави...
Ударения
МОИТЕ РАЗСЪМВАНИЯ
По у́лички с грама́ди ка́мък ста́р,
кои́то към небе́то се изпра́вят,
разсъ́мването пи́я като на́р.
От со́ка му оби́лен се зада́вям.
Разхо́дя ли се в у́трото за ча́с,
нрав да припла́мва слъ́нце ште изва́ди.
Сами́ят а́з – възто́ржен цве́тен ма́з
на фо́на си́в на ста́рите огра́ди!
В дома́ си вли́зам, пи́л тръпчи́ва ле́н;
по коридо́ра кра́чките се ре́ят.
И ви́кат не́што хо́рата след ме́н,
и ви́ждам ка́к лица́та им се сме́ят.
Разсъ́мвашт свя́т, от слъ́нцето заля́т;
деня́т ште е по-то́пъл, но по-бле́ден...
Ах, мо́й живо́т, ти зла́тен си, крила́т,
ала портфе́йлът ти е все́ по-бе́ден!
И па́к в зора́, поко́я што́м теша́,
плане́тата като че ли откри́вам.
И па́к от у́тринната си душа́
наве́ки зазоря́ването сри́вам.
С разнопосо́чни пу́шеци градъ́т
като табо́р напре́д ште се отпра́ви.
А зад перде́та вкъ́шти хо́ра спя́т.
Присъ́нват им се съ́ништа нездра́ви...
Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев
Алексей Заурих
МОИ РАССВЕТЫ
На улочках, средь каменных громад,
Что в небе прекращаются высоком,
В рассвет впиваюсь жадно, как в гранат.
Припав, его захлёбываюсь соком.
Но, выйдя прогуляться на часок,
Вдруг солнце, вспыхнув, свой покажет норов.
Я сам – его восторженный мазок
На сером фоне стареньких заборов!
Вхожу в дома, в кухонный терпкий чад, –
Шаги по коридорам раздаются.
И люди вслед о чём-то мне кричат,
И вижу я, как лица их смеются.
Рассвет растает, солнцем залитой,
И будет день теплее, но бледнее…
Ах, жизнь моя, на целый золотой
Твой кошелёк становится беднее!
Вот вновь вхожу в рассвет, вхожу в тиши,
Как будто бы планету открываю.
Вот вновь его от утренней души
Как будто бы навеки отрываю.
А город в расходящихся дымах
Готов за ним, как табор, с места сняться.
А люди спят за шторами в домах.
Какие-то им сны, болезным, снятся…
---------------
Руският поет Алексей Заурих (Алексей/ Альфред Александрович Заурих) е роден през 1941 г. в сибирското селище Хапчеранга. Произхожда от фамилия на поволжски немци. През младостта си се занимава сериозно с бокс, има спортен разред, появява се на ринга. Първите си стихотворения печата през 1956 г. Следва в литературния институт „Максим Горки”. Работи като пощальон. Публикува поезия в списания като „Знамя”, „Юность”, „Огонек”, „Октябрь” и в няколко поетични сборника като „Факел над Кстово”, „День поэзии” и „Притяженье”. Автор е на стихосбирката „Три сосны” (1970 г.). Умира през 1983 г. в Москва.